Средиземноморският храст

Пит отмести поглед настрани. Там, на север, нещата бяха съвсем различни. Високи назъбени стръмни скали, без никаква растителност, се издигаха от морето. Стените им бяха гладки и хлътнали от безкрайната яростна атака на разбиващите се в тях вълни. Големи паднали камъни и зеещи пукнатини носеха безмълвното свидетелство на онова, което старата майка природа е в състояние да направи със своите инструменти. Част от тази скалиста брегова ивица привлече вниманието на Пит.

Странното беше, че там скалите се различаваха от останалите. Водата под напълно отвесната скална маса беше спокойна и гладка като градинско езеро, а около нея се виждаше буйна пяна. В продължение на стотина квадратни метра морето беше зелено и спокойно и там кипящата пяна се стопяваше. Имаше нещо неестествено в това.

Пит се замисли какви ли чудеса могат да открият там гмуркачите. Единствено бог е могъл да наблюдава древния остров, настъпването и изчезването на големите ледникови периоди, промените на нивата на древното море. Може би, предположи той в себе си, само може би, огромните вълни са дълбали стените на тези скали и са образували подводна повърхност на морски пещери.

— Готово — каза Джордино с весел тон. — Още един триумф за медицинската наука благодарение на великия Джордино. — Зад тези думи на пресилена суета Пит знаеше, че Джордино прикрива всъщност искрената си загриженост за него. Джордино стана, огледа приятеля си от главата до петите и заклати глава. — С тия превръзки по носа, гърдите и крака започваш да приличаш на резервна гума от трийсетте години или на герой от комикс по времето на депресията.

— Прав си. — Пит направи няколко крачки, за да разкърши все по-схващащия му се крак. — Всъщност се чувствам повече като буферна гума на влекач.

— А, ето, Зак идва — посочи Джордино.

Пит извърна глава в посоката, която сочеше пръстът на Джордино.

Черният мерцедес се приближаваше по коларски път откъм планината, изхвърляйки облак прах зад себе си. След около осемстотин метра свърна по павирания крайбрежен път и облакът се слегна. След малко Пит чу ритмичното мъркане на дизеловия мотор сред шума от прибоя долу. Колата намали и спря до пикапа. От нея слязоха Закинтус и Зино, последвани от Дариус, който не направи никакъв опит да прикрие болезненото си накуцване. Закинтус беше облечен в стара и избеляла военна униформа, очите му бяха уморени и зачервени. Създаваше впечатление на човек, прекарал тежка и безсънна нощ. Пит му се усмихна съчувствено.

— Е, Зак, какво стана? Видя ли нещо интересно?

Закинтус като че ли не го чу. Той бавно извади лулата от джоба си, напълни я и запали. После седна на земята, изпружи крака и се облегна на лакът.

— Негодници, мръсни, проклети негодници — изруга той. — Цяла нощ си напрягахме очите и се промъквахме между дърветата и камънаците, комарите ни изпохапаха и какво открихме ли? — Той си пое дълбоко въздух, за да отговори на собствения си въпрос, но Пит го изпревари.

— Нищо. Нищо не сте открили, нищо не сте видели и нищо не сте чули.

Закинтус успя да се усмихне едва-едва.

— Толкова ли си личи?

— Да — потвърди Пит кратко.

— Цялата тази работа е направо вбесяваща. — Закинтус наблягаше на всяка дума, като забиваше пръст в меката земя.

— Направо вбесяваща ли? — повтори Пит като ехо. — Това ли е най-многото, което можеш да кажеш?

Инспекторът се надигна до седнало положение и сви безпомощно рамене.

— Аз вече изчерпих силите си. Чувствам се така, сякаш съм се катерил по стръмна планина, за да открия, че върхът й е забулен от мъгла. Не знам дали ще ме разбереш, но посветих живота си в следене на измети като Фон Тил. — Той замълча за миг, после продължи съвсем тихо: — Досега не ми се е случвало да се отказвам от някой случай. Няма да го направя и сега. Този кораб трябва да бъде спрян, въпреки че според нашите закони това не може да стане. Божичко, можеш ли да си представиш какво ще се случи, ако тази пратка хероин стигне в Щатите?

— Размишлявал съм за това.

— Майната им на вашите закони — вметна разгневен Джордино. — Оставете ме да му лепна една мина за корпуса на това старо корито и бум… — Той описа с ръце облак след взрива. — Рибите ще наследят хероина.

Закинтус кимна бавно.

— Имаш развинтена фантазия, но…

— Прост ум — прекъсна го отново Пит и хвърли пренебрежителен поглед към Джордино.

— Повярвайте ми, много повече предпочитам да видя сто стада риби с обърнати нагоре кореми, отколкото дори един дрогиран ученик — продължи Закинтус с горчивина в гласа. — Разрушаването на този кораб ще разреши само непосредствения проблем; то ще е все едно да отрежеш едното пипало на октопода. Фон Тил и неговата банда наркотрафиканти пак ще останат, да не говорим за неразгадаемата гатанка на — принуден съм да призная — неговата гениална операция. Не! Трябва да проявим търпение. „Куин Артемиша“ още не е хвърлил котва в Чикаго. Остава ни една последна възможност, когато спре в Марсилия.