Средиземноморският храст

— Няма да е необходимо — каза Пит. — Никой няма да натисне спусъка. — Той погледна в очите първо Закинтус, после Зино и ги видя, че са замислени и сериозни. — Знам, че сте изкушени, но няма да стреляте в гърбовете ни, защото сте мъже с чест. Освен това няма да е уместно. Разследването на смъртта ни само ще докаже, че е било мърлява работа. На Фон Тил това ще му хареса. От друга страна, знаете много добре, че ние също няма да стреляме в гръб, тъй като не сме достатъчно заинтересовани да убием когото и да било от вас. Затова имайте търпение, само това искам от вас — търпение през следващите десет часа. Обещавам ти, Зак, че ще се видим отново преди залез-слънце, и то на много по-приятелски начала. — Гласът на Пит звучеше странно философски и замисленият поглед на Закинтус се смени с искрена почуда.

Пит за миг се изкуши да продължи играта на котка и мишка, но промени решението си. Закинтус и Зино даваха вид, че са се отказали да се отбраняват, но не и Дариус. Огромният мъж пристъпи две крачки напред, лицето му пламтеше от гняв, ръцете му ту се свиваха в юмруци, ту се отпускаха като черупките на две гигантски южнотихоокеански миди. Наистина беше време за бързо оттегляне.

Пит заобиколи бавно предницата на товарния автомобил, използвайки капака на двигателя и бронята като бариера между него и Дариус. Качи се зад волана, примижавайки леко от нагорещената от слънцето седалка, която опари голите му бедра, и запали мотора. Джордино се качи след него в кабината, без да сваля нито за миг очи от мъжете до мерцедеса, продължавайки да държи оръжието си насочено към тях. После спокойно, без никакъв признак на отчаяна припряност, Пит плавно превключи на скорост и потегли към Брейди Фийлд и дока за китоловната лодка на „Първи опит“. Няколко пъти отмести поглед от пътя напред към огледалото за обратно виждане, докато не видя как трите фигури изчезнаха, когато пикапът направи завой сред древна маслинова горичка.

— Нищо и никакъв пистолет, ама изравни неравенството — подметна Джордино с въздишка и се облегна удобно назад.

— Я да го видя.

Джордино му показа първо приклада.

— Трябва да признаеш, че ни послужи тъкмо навреме.

Пит огледа лилипутското оръжие, като междувременно не изпускаше от очи и пътя. Разпозна го като джобен „Маузер“, двайсет и два калибров, от типа, който жените в Европа носеха за самозащита; можеше лесно да се скрие в дамска чанта или под жартиер. Ставаше само за стрелба от близко разстояние; точност от над три метра, дори от ръцете на професионалист, беше почти нулева.

— Трябва да се считаме за страхотни късметлии.

— И още как! — измърмори Джордино. — Това бебче наистина изравни съотношението на силите. Защо според теб навремето гангстерите са го наричали „изравнител“.

— Щеше ли да натиснеш спусъка, ако Зак и хората му не бяха проявили отзивчивост? — попита го Пит.

— Без капка колебание — отвърна уверено Джордино. — Разбира се, щях само да им пусна по един куршум в краката или ръцете. Няма смисъл да убиваш някого, който те снабдява с метакса.

— Виждам, че има още много да научиш за немските автомати.

Джордино присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Пит намали скоростта, за да пропусне едно малко момче, което водеше тежко натоварено магаре.

— Две неща. Първо, едно двайсет и два калиброво оръжие трудно би могло да сложи край на човешки живот. Можеше да изпразниш цял пълнител в Дариус, но не го ли улучеше право в главата или сърцето, той дори нямаше да трепне. И второ, изражението на лицето ти, когато изстреляш първия куршум, трябва да остане паметна гледка. — Пит подхвърли пистолета в скута на Джордино. — Все още е на предпазител.

Пит хвърли бърз поглед към Джордино. Приятелят му гледаше безизразно пистолета в скута си. Дори не направи опит да го вземе. Пит обаче го познаваше достатъчно добре, за да не съзре пълното му слисване.

Джордино сви рамене и Пит му се усмихна тънко.

— Изражение като това на Джордино Хлапака току-що спечели наградата за идиота на годината. Аз напълно бях забравил за предпазителя.

— Всъщност ти никога не си притежавал маузер. Откъде изнамери този?

— Той принадлежи на твоята ортачка в играта за този месец. Открих го, когато я мъкнех на рамо през тунела. Беше го привързала с лепилна лента за крака си.

— Ах, ти, негодник такъв! Значи си го имал през цялото време, докато Дариус ни избиваше мозъците от главите?

— Естествено — кимна Джордино. — Бях го пъхнал в чорапа си. Но не ми се удаде случай да го използвам. Ти се нахвърли на Франкенщайн, преди да бях готов. После схватката ви стана много бързо. Миг по-късно се озовах по гръб и ударих главата си в пода. След това беше вече много късно — не можех да се пресегна, за да извадя плюкалото си.