Средиземноморският храст

— Идеята не е лоша — отвърна сериозно Гън. — Ти наистина изглеждаш като на сутринта след новогодишна нощ. — Той се обърна, за да си тръгне, но на вратата се спря. — Между другото, бъди така добър да свалиш на брега час по-скоро онази жена. Достатъчно ще има да се пека на огън, за да бъда обвинен още и в това, че държа плаващ бардак.

— Добре, но ще стане едва след като се върна от гмуркането. Много е важно дотогава тя да остане на борда, където някой да я държи под око.

— В такъв случай — заговори Гън с нападателен тон, — не ме дръж отново в неведение, ами ми кажи коя е тя.

— Ще повярваш ли, че е племенница на Фон Тил?

— О, не! — смая се Гън. — Само това ми липсваше!

— Не го взимай толкова навътре. Всичко ще бъде наред. Имаш думата ми.

— Дано! — въздъхна Гън. Той вдигна поглед нагоре и сви рамене в знак на отчаяние. — Защо точно аз, Господи!

После си тръгна.

Пит остана загледан през празната рамка на вратата в синята накъдрена морска повърхност. Радистът се беше навел над големия радиоапарат „Бендикс“ и предаваше съобщения, но Пит не го чуваше. Беше се вглъбил във вътрешната тишина на концентрацията и в тишината, която идваше от знойната жега и нейния спътник — влагата. Чувстваше тялото си сковано както от недоспиване, така и от прекалено мисловно напрежение. Нервите му бяха опънати като въжета на висящ мост; ако едно от тях се скъсаше, останалите щяха да го последват, докато цялата структура не рухнеше и останеше в забрава. Като комарджия, заложил последната си карта, той чувстваше как сърцето му бие лудо в гърдите от страха от неизвестното, стаен дълбоко в него.

— Извинете, майоре. — Ниският глас на радиста като че ли идваше от много далече. — Тези съобщения са за вас.

Пит не каза нищо, само протегна ръка да ги поеме.

— Онова от Мюнхен пристигна в шест часа. — Чернокожият говореше някак плахо и несигурно. — В седем дойдоха други две, от Берлин.

— Благодаря ви — смънка Пит. — Нещо друго?

— Последното, сър… как да ви кажа… то е много странно. Няма позивна на изпращача, нито подпис, само съобщение.

Пит погледна най-горния лист. Мрачна усмивка размърда устните му.

До майор Дърк Пит, кораба на НЮМА „Първи опит“. Един час назад, девет тръгване.

Х. З.

— Ще… ще пратите ли отговор, майоре? — попита колебливо радистът.

В този момент Пит забеляза болнавия израз на лицето на чернокожия.

— Добре ли сте?

— Да ви кажа право, майоре, не. Не помня да съм имал по-тежко неразположение на стомаха след закуска. Вече два пъти повръщах.

Пит не можа да сдържи усмивката си.

— Похвала за корабния готвач, а?

Радистът поклати глава и разтърка очите.

— Не, не може да е от това. Готвачът е най-големият чревоугодник. Не, вероятно съм прихванал местен вариант на инфлуенца. А може и да съм пил бира от замърсено шише или нещо от този род.

— Задръжте положението — каза Пит. — За следващите двайсет и четири часа ще ни е нужен професионалист зад радиото.

— Можете да разчитате на мен — насили се да се усмихне чернокожият. — Освен това онова пиленце, дето доведохте на борда, се грижи за мен като квачка. Как да страда човек при такова внимание?

Пит повдигна вежди.

— Сигурно вие виждате нещо в нея, каквото на мен ми убягва.

— Тя не е лошо момиче. Е, не е съвсем по вкуса ми, но не е лоша. Във всеки случай цяла сутрин ми носи чай — същинска Флорънс Найтингейл

4

.

Младият радист изведнъж млъкна, опули очи и притисна с длан устата си. После скочи на крака, избута стола си назад и изхвърча навън, където се надвеси като безжизнен над перилото. Животинско ръмжене долетя обратно в радиорубката, придружено с мъчителни стонове.

Пит извезе и лекичко потупа страдащия чернокож по гърба.

— Трябваш ми при радиото, приятел. Остани там, докато повикам лекар.

Радистът кимна бавно, без да продума. Пит се обърна и се отдалечи.

След няколко минути намери корабния лекар и го помоли да отиде да се погрижи за радиста, а той се отправи към каютата на Гън, която бе затъмнена от спуснатите пердета. Прохладен въздух повяваше от вентилационния отвор и внасяше в малкото помещение примамлива, уютна атмосфера — приятно облекчение след непоносимата вчерашна жега. В сумрака видя Тери да седи върху писалището, подпряла брадичка на повдигнатото си коляно. Тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Защо се забави толкова?

— Имах работа — отвърна той.

— Работа — друг път! — нацупи устни тя. — Къде е голямата авантюра, която ми обеща? Всеки път, като се обърна, теб те няма.

— Когато дългът ме зове, миличка, аз трябва да откликна. — Пит яхна един стол и облегна ръце върху облегалката. — Много интригуващо облекло имаш. Откъде го намери?

— Всъщност то не е нищо…

— Виждам.

Тя се усмихна на забележката му и продължи:

— Просто изрязах парчета от една долна калъфка за възглавница. Горнището е вързано отзад на фльонга, а долнището — от двете страни на ханша. Ето виж! — и тя отвърза краищата над лявото си бедро, пускайки малкото парче плат да виси предизвикателно.

— Много умно, много. Какво ще направиш, ако те извикам на бис?