Съучастници

В джоба на вратата имаше нож и пистолет. Не смеех да ги докосна, дори да приближа ръката си към тях. На задната седалка бяха захвърлени черни дрехи, лъщящи от кръв. Слязох от колата, минах отзад и отворих багажника. Вътре имаше два чувала с пясък, въже, отвертки и кожена чанта. С треперещи ръце отворих чантата. В нея имаше дамски огърлици, пръстени, часовници. И още нещо, по-тежко. Два буркана. Отначало не знаех какво има в тях, но като вдигнах чантата, единият се изтърколи.

Затиснах устата си с ръце, за да не изпищя.

От тъмната течност в буркана гледаха безжизнено две очи.

Чух Ото да ме вика. Затичах се и се вкопчих в него. Тогава той ми каза, че съпругът ми е мъртъв. Аз го бях убила.

Сякаш някаква дупка се отвори в гърдите ми. Краката ми се подгънаха, но Ото ме държеше здраво.

Хвърли един поглед в колата, после ме поведе към къщи, като почти ме носеше. Беше пребледнял и в шок. Каза ми, че трябва да помислим какво да обясним на ченгетата, защото убийството не изглеждало като извършено при самозащита.

Седнах във всекидневната, зъбите ми тракаха, цялото ми тяло се тресеше. Плаках близо половин час, докато Ото се опитваше да ме утеши.

Каза ми, че черепът на Дани е смазан, и аз подробно му разправих какво се случи. Ото ме засипваше с въпроси. Бях ли го предупредила, че държа пистолет? Той заплашил ли ме е?

Не, не ме беше заплашил. И аз не го бях предупредила. А по мен нямаше и следа от насилие.

Тогава отново стигнахме до фалшивото алиби.

Ото мислеше, че ситуацията би могла да се развие по няколко начина.

Аз можех да бъда представена като герой, който е спрял Пясъчния човек.

Или като убийца. Първо, защото съм убила съпруга си, и второ, защото съм укривала престъпленията му, лъжейки полицията. Каза, че ще ме обвинят в съучастие във всичките му убийства.

Говорихме, говорихме, но както и да въртях нещата в главата си, всичко опираше до това, че полицията ще ме арестува. Нямаше измъкване. Всичко до такава степен се беше объркало, че ми се искаше просто да бях напуснала Даниъл. Да си бях тръгнала и да не се връщам повече.

Никога няма да забравя следващите думи на Ото.

„Ами ако има и друг начин? — каза той. — Ами ако той просто пропадне вдън земя? Можем да го качим в колата му, да го откараме до някое затънтено кътче на парка «Хемпстед Лейк» и да направим така, че да изчезне завинаги с цялото си зло.“