Съучастници

Внезапно всички мисли за предстоящото убийство на Васкес се изпариха от съзнанието му. Отдаде се на спомена. За онази неделна сутрин, сякаш от някой друг живот. Лежеше до Кари, главата ѝ беше на гърдите му. Ароматът на косата ѝ. Върховете на пръстите му, които нежно я докосваха по рамото. Единственият звук в стаята беше тихото шумолене на чаршафите, докато тя бавно триеше стъпалата си едно в друго. Правеше така, когато беше уморена. Едно от многото привидно незначителни неща, които той обожаваше в нея. За които се беше вкопчил. Тези спомени бяха важни за него. Помнеше отлично детайли, факти, закономерности. Но емоционалната му памет беше нещо различно. Откъслечни образи от детството. Толкова мимолетни и абстрактни, че понякога се питаше дали не са негова измислица. Докато времето, прекарано с Кари, се бе запечатало в мозъка му като на кинолента. Спомняше си всеки миг. И тези интимни мигове бяха като чаша студена вода за прегрялото му съзнание. Толкова уникални и животоспасяващи.

Той обичаше да убива. Усещането караше тялото му да потръпва от удоволствие. Едва сега, когато с Кари не бяха заедно, си даваше сметка колко силни са чувствата му към нея. Желаеше я. Искаше да лежи до нея, главата ѝ да е върху гърдите му, стъпалата ѝ да тъпчат чаршафите. Искаше аромата ѝ, топлината на тялото ѝ, чувството, че ѝ принадлежи, както и тя на него. Знаеше го от момента, когато я бе зърнал за пръв път.

Обичаше Кари. Тя беше единствената, която бе обичал и би обичал някога.

И това я правеше най-важната жена на света, за която си струваше да се бори. И да умре.

Кари не биваше да стига до съд. Това беше нещо, което не бе очаквал да се случи. Не можеше да допусне отново да са разделени. През следващите няколко дни щеше да настъпи миг, в който отново да са заедно. Миг, в който делото щеше да приключи и всичките ѝ тревоги да останат назад. Когато той уби Честър Морис, отряза главата му и я сложи в онази раница или когато уби Дилейни, не беше само заради тръпката.

Сега Пясъчния човек убиваше, за да предпази Кари.

Убиваше по една причина. Най-чистата.

Убиваше от любов. И тепърва предстояха още убийства.

14. Кейт

Хари спря зеления си спортен кабриолет пред комплекса на Медоу Роуд в осем и петдесет и девет минути сутринта. Добър шофьор е, помисли си Кейт, дума да няма. Колата беше европейска, вероятно английска. Таблото беше от дърво. Истинско дърво, не имитация. Покривът течеше. Колелата бяха твърде малки, двигателят шумен, а ниският силует предизвикваше усещането, че се вози на скейтборд с моторче от градинска косачка. Хари ѝ бе казал, че колата е ретро. Класика. Кейт бе израснала в Ню Джърси. А в Джърси под ретро или класика се разбираше такава кола, на която ауспухът всеки момент може да изпадне на пътя, ако преди това шасито ѝ не се пречупи на две.

В началото на частната алея имаше само няколко протестиращи, а те всички бяха виждали и преди тази кола, така че не направиха опит да се заядат с Хари и Кейт. Тя отвори портата с дистанционното, което Хари ѝ беше дал предишната вечер, и той подкара към къщата на Кари.

Още щом дръпна ръчната спирачка, Кейт слезе. Колата беше двуместна, но между облегалките на седалките и багажника имаше малко пространство. Той се пресегна и извади от там парче дървена талпа. После слезе и го запъна между педала на спирачката и седалката.

— Ако ръчната ти спирачка не работи, защо изобщо я дърпаш? — попита Кейт.

— За да се чувствам по-спокоен — отвърна Хари.

— Колко е стара тази кола?

— Горе-долу колкото мен.

— Толкова стара?! — каза с усмивка тя.

— Ако не броим ръчната спирачка, колата е в отлично състояние. Също като собственика си. Бърза, стилна и държи отлично пътя.

На Хари му трябваше малко време, за да се изправи на крака. С едната си ръка се държеше за кръста, който от известно време му създаваше проблеми. Кейт заобиколи колата и го хвана под ръка, за да му помогне. Той не запротестира. Вместо това ѝ се усмихна, когато тялото му зае напълно изправено положение. Беше все още красив и чаровен мъж, но усмивката му беше бащинска.

— Значи си бърз, а? — подхвърли Кейт.

— Особено по нанадолнището.

Тя взе папките от багажника и двамата тръгнаха към къщата.

— Как смяташ да подходиш с нея? — попита тя.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос. Случаят е твой. Аз съм само консултант.

— Хайде, хайде. Бил си двайсет години съдия. Как би постъпил?

Той помисли за миг и каза:

— Предлагам да караме полека. Нека първо да я разприказваме. С лесни въпроси. След като се отпусне, ще пристъпим към по-сериозната част.

Когато стигнаха до входната врата, видяха, че е отворена. Открехната на два-три пръста. Спряха се. Вероятно Кари Милър ги бе видяла от прозореца на кухнята си. И беше отишла до вратата да им отвори. Както предишния ден.

Но нито Хари, нито Кейт посегнаха към бравата.

Поне на първо време.

— Госпожо Милър? Кари? — извика Кейт.

Заслушаха се. Нищо.

Този път Хари се провикна. Зачакаха.

Тишина.