Съучастници

Пясъкът, който използваше, имаше две предназначения. Според поверията той беше гаранция, че жертвите му никога няма да се събудят. Освен това му помагаше да заличи следите си. Той изсипваше пясък в зиналите им усти, в червените им коремни кухини и в очните им орбити. Гледаше как песъчинките полепват по окървавените им венци и по зъбите им. Труповете бяха безжизнен съд, но той чувстваше как някогашната им сила се влива в него.

Пясъчния човек насочи вниманието си към пътя, подмина тясната уличка от южната страна на карето и спря до бордюра. Усещаше възбуда. Беше в приповдигнато настроение. Тръпката започна от корема му, плъзна нагоре по гръбнака и стигна до мозъка му. Това се дължеше на спомена. На блажения спомен, който по някакъв начин караше тялото му да преживее отново физическото опиянение от онази нощ.

Нощта, в която бе убил Лилиан Паркър и бе изхвърлил трупа ѝ в тесния пасаж.

Той слезе от вана и пресече. Тази част от „Трайбека“ представляваше коктейл от културни влияния. На ъгъла се намираше фирма, предоставяща съдебни гаранции, до нея — гурме кафене с печени на място зърна, а малко по-нататък — антикварна книжарница, която търгуваше със скъпи първи издания. През улицата срещу книжарницата се виждаше денонощна обществена пералня, заклещена между магазин „За един долар“ и дамски бутик. Свидетелствата за облагородяването на Манхатън продължаваха и беше забележително да се види една част от града, в която съжителстваха старото и новото.

Входът на жилищната сграда, издигаща се над всички тези търговски заведения, се падаше между бутика и една пекарна. Той отключи входната врата и влезе във вестибюла.

За да наблюдава Лилиан Паркър предишната година, Пясъчния човек бе наел на месечна база мансарда в отсрещната сграда. Беше твърде малка за апартамент, но вършеше работа на фирми, които не можеха да си позволят офис другаде в Манхатън и не се интересуваха как изглежда работната им среда. Прозорците гледаха към улицата и от седмия етаж предлагаха чудесен изглед към апартамента на Лилиан Паркър.

Няколко дни след убийството той бе пропуснал да плати месечната сума, с което наемният му договор бе анулиран. Но преди това си бе извадил копия от ключовете на входната врата и на мансардата, за да се улесни, ако му се наложеше да се върне. Нещо, което често му се случваше. Не че го планираше съзнателно, но си оставяше възможности. Тази вечер беше първото му идване в сградата от година насам.

Макар да имаше разработен план, той си бе съставил още пет за непредвидени обстоятелства. Обичаше да разполага с резервни варианти. Този вид критичен анализ и оценка на хипотетично възникващи проблеми му бе осигурил предимство в професионалната му област и го бе направил богат.

Заизкачва се по стълбите. Сградата нямаше асансьор. С ръка върху железния парапет той вдъхваше познатите миризми: на старицата от втория етаж, която сякаш винаги вареше зеле или запържваше масло; на влагата в ъгъла на третия етаж, която се просмукваше през дървената ламперия и я беше оцветила в зелено; на металните парапети, на мухъла по старата дървения и на прахта, която сам вдигаше с всяка стъпка по скърцащото стълбище.

Стигна до последния етаж. Пъхна ключа в бравата, завъртя го бавно. След няколко обиколки около квартала знаеше, че лампите в мансардата не светят. Сегашният наемател се казваше Питър Дюран. Начинаещ художник, но вече си пробиваше път. Предшественикът на Пясъчния човек също беше художник. В това нямаше нищо необичайно. През лятото подпокривното пространство се изпълваше със светлина, нахлуваща през големия прозорец.

Вратата се открехна на няколко сантиметра и Пясъчния човек се спря. Затаи дъх.

Вътре не се чуваше шум. Дъските на пода бяха поне толкова стари, колкото и на стълбището и всеки сантиметър от тях скърцаше жално. Той си каза, че Дюран едва ли е усетил отварянето на вратата. Бутна я още малко, като гримасничеше при стърженето на старите панти, после я затвори и заключи зад себе си.

Издиша въздуха от дробовете си и се обърна да огледа мансардата на лунната светлина.

До прозореца беше поставен статив. Отстрани имаше маса, отрупана с разноцветни тубички, засъхнали палитри, парцали, четки, чаши с мътна вода и шпатули, зацапани с боя. Вратата вляво водеше към банята. Вдясно имаше превърнат на спалня килер, в който едва се побираше тясна кушетка. Вратата му беше отворена и се виждаха два крака, стърчащи от кушетката.

Тази спалня беше тясна и за него навремето, а Дюран беше с близо педя по-висок. Пясъчния човек заобиколи статива, за да огледа първо картината.

Беше автопортрет. Неособено умело нарисуван, но той предположи, че още не е завършен. Изобразяваше художника гол до кръста, по джинси. Мускулатурата на тялото му беше добре предадена, но Дюран нямаше да спечели награди за тази творба, макар да бе уловил светлината. Тя обаче щеше да се хареса на Кари.

Чу шум. Скърцане на пружина и дрезгаво стържене на ръждясали панти.

— Кой, по дяволите, си ти? — каза мъжки глас.