Златната кула

Четиримата останаха смълчани. Надеждите им бяха угаснали. Умът на Кал бушуваше. Трябваше да има друг вариант, друга идея, някой, когото да могат да попитат за съвет. Пакостник излая, когато една от искрите приближи опасно до козината му. Кал си помисли, че дори той май е депресиран.

В далечината сред дърветата отекна вой.

— Какво е това? — изправи се рязко Джаспър.

— Вероятно е някой от обсебените вълци… — предположи Гуенда.

От началото на обучението им в Магистериума горите гъмжаха от обсебени. Орденът на Безредието дори се бе преместил, за да ги изучава. После Асамблеята ги прибра и макар Кал да ги бе спасил от незавидна участ, вече не бяха в горите.

— Може би са се върнали? — каза Тамара, като подскачаше от камък на камък и вървеше към началото на леса.

Отново долетя вой, този път от много по-близо. И срещу тях се появи един от вълците, после още и още. Тъмна фигура, все едно изрязана от хартия, а на мястото, където трябваше да се намира тялото, нямаше нищо. Гърбът на Пакостник настръхна.

Това не бяха обсебени от Хаоса вълци. Вече не. Тези се бяха върнали от бездната с Алекс и вече бяха елементали на Хаоса, далеч по-могъщи и ужасяващи.

В центъра на дланта на Тамара заблестя огън, топка, която се увеличи, когато тя застана пред вълците. Пакостник оголи зъби и се втурна към зверовете.

— Не! — извика Кал и хукна подир вълка, но се препъна.

Падна болезнено на коленете си. В същия миг Гуенда скочи, за да застане до Тамара, вдигнала ръце. Малки парченца желязо и никел започнаха да се изтръгват от земята, когато Гуенда призова метал, а после полетяха към съществата на Хаоса, които прииждаха от гората, за да ги обградят.

Няколко завиха и отстъпиха, а металът пробиваше дупки в подобните им на пушек тела. Кал виждаше през раните им дърветата от другата страна.

— Застанете гръб в гръб! — извика Джаспър.

Кал се изправи на крака, готов да върне елементалите в Хаоса. Ала те бяха приближили Тамара твърде много. Не можеше да е сигурен, че ако отвори портал, тя няма да пропадне през него като Майстор Рокмапъл.

Пакостник дойде до Тамара и застана между нея и съществата на Хаоса, като не спираше да ръмжи.

Трябва да направим нещо — каза Аарън, което не бе особено окуражаващо.

Кал запрати снаряд от енергия на Хаоса, като се прицели в един от приближаващите вълци. Създанието изчезна, разпръснато от нищото в нищо.

Два вълка се втурнаха към Гуенда от противоположни посоки едновременно и тя издърпа метал, за да го изпрати срещу единия от тях. Уцели съществото в гърлото и го накара да полети назад. Джаспър се метна пред другия вълк, като създаде огромен порив на вятъра, който изпотроши клоните на дърветата зад вълка и го издуха към една скала.

Тамара пусна огън срещу вълците около себе си, ала други заеха местата им. Кал започна да се паникьосва, докато стреляше снаряди Хаос напосоки към вълците. Гуенда продължаваше да ги цели с метал, а земята около нея се покри с кратери, но изглежда започваше да се отчайва. Скоро металът щеше да свърши, разбра Кал. Лицата на Тамара и Джаспър бяха изопнати от изтощение. Вълците бяха твърде много и твърде близо до Тамара, Гуенда и Пакостник. Нямаше как да ги запрати обратно в бездната, преди да ги докопат. Един от тях се метна към шията на Тамара, а челюстите му изщракаха срещу кожата й.

„Спомените!“ — помисли си паникьосан той. Ако имаше спомените на Константин, щеше да знае какво да направи. Константин бе Врагът на Смъртта. Той можеше да се оправи в такава ситуация.

Кал си пое дълбоко дъх.

— Аарън…

Сигурен ли си — поиска да разбере Аарън.

— Отключи ги — каза Кал. — Давай.

Добре тогава.

Усещането бе, че нещо в главата на Кал се къса. Падна на колене и притисна ръце до слепоочията си. Пакостник изтича до него и вдигна лапа. Кал сведе глава заради огъня и метала, които хвърчаха наоколо. Кракът го заболя пронизващо, точно както и главата.

Аарън — помисли той. — Каквото и да правиш, не мисля, че…

Сякаш някакъв катинар в ума му се строши и вратата, която бе заключена за него, се вдигна като бент на язовир. Мозъкът му се наводни от образи. Осъзна, че Пакостник започва да вие ужасено и отскача, за да се свие.

Сила изпълни Кал, брутална и ужасяваща. Той се изправи на крака, а гората около него сякаш се разтапяше. Други спомени изместиха гората — на древни дъбрави с могъщи дървета, между които криволичеха черни пътеки и дебнеха страховити елементали чудовища.

И през всичко това Кал видя нещо, което не бе виждал досега. Хаос, живия Хаос, като черни линии, които опасваха света. Небето и земята бяха потъмнели от тях. — „Затова Хаосът има такава сила — помисли си той — понеже е част от всичко, всяко камъче и всяко дръвче, и всяко облаче, около и във всички неща. Той бе биещото сърце на света.“

Пресегна се с две ръце, все едно да хване нещо просто като чаша или камък. Сграбчи виещите се възли на Хаоса, реещи се около него, и ги събра в едно, за да сплете огромен черен пламък между ръцете си.