Златната кула

— Едва не загина, за да спасиш Джаспър — каза тя. — Константин не би направил това. Може би щеше да стори някакви други неща, за да изглежда готин, но не мога да се сетя за различна причина да рискуваш живота си, освен това, че Джаспър, Тамара и Гуенда са ти приятели. После се сетих как извеждахме Пакостник и колко ужасно би било всички да мислят нещо лошо за мен по причина, която не мога да контролирам. И си помислих, че не е честно, дето едва ли не трябва да умреш, за да си подобря мнението за теб. След това разбрах, че не си добре, и се запитах дали нещата не биха стояли различно, ако не бяхме… не бяхме…

— Не биха — кресна той, но после стената отново се наклони и дробовете му се изпълниха с пушек.

Стоеше на палуба на кораб и видя как цяла армада гори в далечината. Видя как маговете скачат в морето, но щом стигнеха до водата, пипала се протягаха от дълбините, за да ги завлекат надолу. Трябваше да я предупреди. Момичето. Момичето, което съжаляваше.

— Това са елементали — каза й той бързо. — Чакат под вълните. Ако те хванат, ще те удавят.

— О, Кал! — чу я да казва с мек глас, който се разтърси от ридания.

* * *

Лежеше на тясно дървено легло. Знаеше, че умира. Дъхът му излизаше на пресекулки и чувстваше тялото си така, все едно в жилите му тече не кръв, а огън.

Не това бе планирал за живота си. Беше брилянтен ученик в най-добрия Магистериум в империята. Учителят му, Майстор Януш, бе най-мъдрият и най-могъщ измежду маговете и го бе избрал пръв на Железния изпит. Беше Макар, който оформяше Хаоса. Предстоеше му дълъг живот, изпълнен с власт и богатства.

И тогава започна кашлицата. Първоначално я пренебрегна като следствие от преумора и дългите нощи, в които работеше в лабораторията, която споделяше с Майстора си. После една нощ кашлицата го накара да се превие и видя първите капчици кръв по пода.

Майстор Януш бе извикал най-добрите земни магове да го изцерят, ала те не успяха да направят нищо. Силата бе отслабнала със здравето му. Той се бе превърнал в затворник в мансардата си. Хранеше се само когато хазяйката или Майстор Януш му носеха храна. Чакаше неизбежното с гняв.

Докато един ден не го осъзна.

Винаги го бе знаел. Противоположността на Хаоса е човешката душа. Но никога не се бе замислял какво всъщност означава това. От деня, когато го направи, той бе лежал в кревата си, обмисляше възможностите, чудеше се какъв метод да избере, каква възможност…

Вратата на мансардата се отвори. Беше Майстор Януш. Мъж в разцвета на силите си, той доближи леглото на умиращия маг. Човекът в кревата мразеше някогашния си учител. Как смееше да има здраве и бъдеще, когато вече бе живял толкова много?

Кипна още повече, когато Майстор Януш започна да се суети с възглавниците му и използва огнена магия, за да запали свещта до леглото му. В стаята вече притъмняваше. Заслуша се в по-възрастния маг, който ломотеше безсмислици как щял да се оправи скоро, веднага щом времето се оправело.

— Глупости! — каза той, като накрая не издържа. — Ще умра. Знаеш го не по-зле от мен.

Майстор Януш спря. Изглеждаше съкрушен от скръб.

— Горкичкият Маугрис! — каза той. — Толкова е жалко. Можеше да станеш велик Макар, един от най-великите, които светът е познавал. Жалко, че ще умреш толкова млад.

Ярост връхлетя Маугрис. Не му искаше съжаленията.

— Щях да бъда най-великият Макар, когото историята някога е познавала! — изрева той. — Светът щеше да трепери пред мен!

Точно тогава Майстор Януш допусна голяма грешка. Той се приближи и протегна ръце.

— Трябва да се успокоиш, момчето ми…

Умиращият маг се пресегна с цялата си сила — не тази на тялото, а на ума. Идеята, която го изгаряше отвътре, оживя с гръм и трясък. Той умееше да манипулира Хаоса. Защо да не започне да манипулира и душата?

Пресегна се в Майстор Януш с ръце, направени от пушек и пустота, и видя как очите на другия мъж се ококорват. С всичка сила изтръгна душата си от това, което я задържаше в тялото, и я натика в Майстор Януш. Чу тенекиения писък на мага, когато душата му бе изблъскана в нищото…

След няколко мига вратата се отвори. Хазяйката бе чула шума и се качи горе. Видя пред себе си това, което бе очаквала — умиращият й млад наемател бе издъхнал и лежеше блед и неподвижен в кревата си. Майстор Януш стоеше насред стаята, а на лицето му бе изписано замаяно изражение.

— Момчето — попита тя. — Почина ли?

Тогава Майсторът направи нещо много странно. Ухили се до ушите.

— Ами да — каза той, — умря. Аз обаче ще живея вечно.

* * *

— Аарън — беше гласът на Тамара. — Аарън, знам, че си там.

Кал отвори очи. Все едно бе вдигал щанги. Селия я нямаше, ако изобщо беше идвала всъщност. Тамара седеше до леглото и държеше едната му ръка. Беше обаче странно, че го нарича Аарън. Бе почти сигурен, че не се казва Аарън. Но само почти. Спомени се въртяха в главата му — обсебено от Хаоса вълче, горяща кула, чудовище от метал, стая пълна с магове, той бе един от тях. Изби ги един по един, така че никога да не могат да се изправят срещу него. Гледаше ги как падат и се смееше…