Златната кула

Чуваше как другите крещят името му, ала това вече беше без значение. Много добре знаеше какво прави. Нейде из ума му и Аарън крещеше. Кал разпери ръце и черният огън избухна от пръстите му, като порази елементалните вълци и ги разкъса на мънички частички.

Джаспър се бе хвърлил пред Гуенда и Тамара. Тримата го гледаха смаяни, докато вълците ставаха на пепел, а черният огън затанцува нагоре и надолу по ръцете на Кал, трещейки като гръмотевица.

— Кал! — извика Тамара. — Кал!

Ала Кал не я чуваше. Той виждаше и чуваше само черния огън и помнеше само пламъците. Всъщност спомените се изливаха като неконтролируема вълна в главата му. Докато пропадаше в мрака, се чу как пищи.

Глава единадесета

Намираше се в ледена пещера. От студа дъхът му кристализираше във въздуха. Чувстваше го въпреки дебелия си кожух и защитната магия. Гърдите го боляха ужасно, а всички около него бяха мъртви или умираха. Ако не действаше бързо, щеше да стане един от тях.

Беше дошъл да нанесе удар върху слабите, старите и малките. От дългия си опит знаеше, че страхът е по-осезаем от могъществото. Не му доставяше удоволствие да убива деца, старци и болни. Ала именно човек, които има най-малко скрупули, печели — а той държеше да спечели. Бе готов на всичко, все едно колко е ужасяващо, и държеше да го извърши лично, а не да възложи работата на някой слуга.

Не бе очаквал такава сбирщина от слабаци и дечица да отговори по такъв начин. Обсебените, които беше взел със себе си, бяха унищожени, убити за втори път, а той бе ранен. Зле ранен.

Тялото му изневеряваше, сърцето биеше по-слабо, дробовете се пълнеха с кръв. Чудеше се кого да избере за ново тяло. Сара Хънт, която бе запратила ножовете в гърдите му? Беше успял да завърти някои от остриетата обратно към нея и сега тя бе облегната на стената и го гледаше, смъртно ранена, с предпазлив, но остъкляващ се поглед. Не, тя едва ли щеше да живее още много. Огледа бабите и дядовците, опитали да защитят децата с телата си.

Но само за да загинат с тях.

Дочу слабичък плач и видя едно бебе, което бе още живо. Държеше го мъж, Деклън Новак, братът на Сара. Деклън се бе свлякъл на стената до сестра си. Магът направи някои бързи изчисления. Нямаше представа дали силата му на Макар ще се прелее с него в това дете. Винаги досега бе внимавал да обсебва тяло на Макар — ако силата не го последваше, можеше просто да си умре и да не се занимава повече.

Направи мъчителна крачка и се приближи до бебето, без да обръща внимание на Сара, която го умоляваше да не го закача. Детето ревеше, което обаче бе добър знак. Беше силно дете, което може да оцелява. Имаше черна коса и гневно размахваше юмручета.

Бебе. Нямаше да може да прави магии или да напусне пещерата. Щеше да е беззащитен. Щеше да му се наложи да разчита на шанса някой да дойде. По-лошото беше, че един недооформен ум можеше да бъде разбит от всичките му спомени. Тялото на Константин обаче си отиваше бързо. Нямаше да изтрае достатъчно дълго, че да намери друг кандидат.

Спомените му трябваше да се заключат в този уязвим нов ум, реши бързо той. Това бе добро решение — само когато станеше маг, достатъчно силен и мъдър, че да намери спомените сам в главата си, щеше да може да ги освободи. Щеше да получи цялата мъдрост, която някога е притежавал, чак когато е готов за нея. А все пак без спомените си нямаше никога да върне прежната си слава.

А той, Маугрис, Жътварят на Души, Поглъщащият животи, Врагът на Смъртта, бе роден за слава. Завинаги, до края на времето.

Пое си дълбоко дъх, последния в това съсипано тяло, а душата му се измъкна от останките на Константин Мадън и се натика в плачещото бебе на име Калъм Хънт.

„Не сте видели всичко от мен“ — закле се той.

* * *

Кал се събуди с крясък, а после продължи да крещи. Някой го бе вързал за легло, по стените имаше следи от пламъци. Кал не помнеше да ги е правил. Не помнеше обаче и самите стени, нито пък стаята.

— Кал?

Беше гласът на Джаспър. За миг Кал се укроти. Знаеше кой е до него. Или поне така мислеше, докато стаята не се наклони и всичко не се изплъзна отново. Започна да му се струва, че е на хиляда места едновременно, че много хора минават пред него и опитват да го заговорят. Хиляда гласове крещяха. Магове от Асамблеята, мъже и жени с почерняла от огъня кожа размахваха юмруци.

— Победих ви в Прага! — изрева Кал на един от тях. — Правил съм го неведнъж и ще го направя отново!

— Това наистина не звучи добре — чу пак гласа на Джаспър и отново се намери в тялото си.

Китките му бяха вързани за рамките на голямо легло, чиито драперии бяха накъсани, подгизнали и димящи. Раменете го боляха.

— Аз съм — каза Кал с дрезгав глас. Гърлото го болеше. — Къде е Аарън?

Тук съм — обади се Аарън в главата му. — Кал, трябва да се съвземеш. Избутай спомените и ги заключи отново. Беше прав…

Джаспър изглеждаше притеснен, макар Кал да нямаше представа какво търси до леглото му.