Златната кула

— Аарън е мъртъв — каза той. — Кал, знаеш ли кой си? — После изтича до вратата. — Тамара! Той говори!

В стаята влезе момиче с развята коса, тъмна като кожата й. Беше красива. Кал я познаваше, но споменът за това избледняваше от ума му. Той стисна въжетата, овързали китките му, и опита да се задържи.

— Какво става? — попита. — Какво стана?

Момичето — Тамара, Тамара! — приближи до леглото му, а очите й плуваха в сълзи.

— Кал, какво е последното нещо, което си спомняш?

— Ледената пещера — каза Кал и двамата го загледаха с ужас точно преди той да рухне отново в безумието.

* * *

Отново се намираше в огромна каменна стая. Константин Мадън вървеше напред-назад пред огромен гранитен подиум, а обичайната му маска бе спусната над белязаното лице. На подиума имаше гроб, а върху него лежеше тялото. Маугрис лесно го позна. Познаваше добре и двамата братя Мадън. Това бе Джерико, братът на Константин.

Джерико бе намерил покой в смъртта, но Константин не спираше да крачи напред-назад. Обикаляше цялата стая, а сребърната маска, прикриваща лицето му, блестеше. Не спираше да говори на брат си, отново и отново му обещаваше, че ще го възкреси, че не е трябвало да умира, че в Магистериума ще си платят, че самата смърт ще бъде унищожена.

Маугрис го наблюдаваше с интерес. Той разбираше омразата към смъртта. Бе прекарал поколения и векове в избягването й. Погледна надолу към фините, ала сбръчкани пръсти на ръката си — този път женска — и разбра, че може да изкара без проблеми още две-три десетилетия в това тяло. Но в сегашното си състояние Константин можеше и да не оцелее толкова дълго. Щеше да изгори целият. Имаше само амбиция и хъс без никаква стратегия. Майстор Джоузеф бе постъпил разумно, като го отдели от Магистериума и хората, които бяха загрижени за него.

Маугрис си позволи миг задоволство и гордост за отглеждането на този маг. Човек, пречупен достатъчно, за да бъде манипулиран, достатъчно, за да пречупи и детето. Беше отличен избор за чирак. И все пак той никога не бе подозирал Майстора си в нещо различно от надъхване на собствените му амбиции.

И никога не бе подозирал, че тя е Макар. Устата на женското тяло се изкриви в усмивка. Последният път, когато натрупа сила и опит да завладее света на маговете, бе достатъчно отдавна, че да не може да го свържат с идвалите преди. Това бе смисълът да се криеш няколко поколения: даваш време на света да забрави. Но този нов Макар бе пробвал някои интересни експерименти. Не беше успял да върне мъртвите, но бе дал на Маугрис идея за армия.

За непобедима армия.

Беше време да се превърне в Константин Мадън.

Където е текло, пак ще тече…

Кал отново отвори очи. Беше се върнал в каменната стая с леглото. Следите от изгаряния вече ги нямаше по стената, но не бе сигурен дали си ги е въобразил, или са ги измили. Чу как някой вие. Пакостник? Вълците на Хаоса?

— Кал — долетя мек глас и той извърна глава, — вече помниш ли кой си?

Селия беше там, а рядката й руса коса бе отметната назад с превръзка. Лицето й бе толкова бледо, че това, което изпъкваше, бяха зачервените й от плач очи. Кал се намръщи в опит да си спомни коя е. Тя не го харесваше.

Какво ли беше направил? Дали не е изпепелил кулата й? Изгорил ръцете й? Убил семейството й? Храчил в супата й? Толкова много престъпления се въртяха в главата му.

— Кал? — каза тя отново и той осъзна, че не е отговорил.

— Ти — изграчи той и я посочи обвинително с пръст.

Беше направила някаква пакост, това помнеше.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Знам, че сигурно се чудиш защо съм тук, след като се държах толкова ужасно. Наистина бях ужасна. Бях уплашена. Имах семейство тук, в Магистериума, когато баща ти и ти — и като казвам ти, имам предвид не теб, а него…

Тя спря да говори, видимо оплетена в собствените си думи.

— Когато Константин е бил в училището, никой не е вярвал, че ще се превърне във Врага на Смъртта. Знаели са, че се е хвалил, задето е Макар, и е вярвал, че може да направи неща, които никой друг не може, но не изглеждал толкова лош. Докато не станал. Много мои роднини са загинали във Войната на Маговете и докато растях, ме предупреждаваха отново и отново колко е трябвало да си смел, за да се опълчиш на Константин, но ако някой би посмял да го направи, нищо от това нямало да се случи.

„Да, това беше — помисли си Кал. — Избих семейството й.“

Кал — стресна го глас в главата му. — Трябва да се съсредоточиш, Кал. Да прогониш спомените.

— Знам, че това не е извинение — каза Селия, — но е някакво обяснение, а държах да го получиш. Сбърках и съжалявам.

— И защо ми казваш всичко това сега? — поиска да разбере той.

Защо бе решила да му прости, след като беше права? Не можеше да му се има вяра. Той дори не беше сигурен дали е Кал.