Златната кула

— Аз бях Жътварят на Душите — изграчи той, — Качулатият сокол, Людмила от Прага, Проклятието на Люксембург, Командирът на Бездната. Аз изпепелих всички кули на света и разделих моретата. Смъртта ще умре преди мен!

Тамара простена задавено.

— Аарън — каза тя, — знам, че си там. Знам, че Константин прави всичко това. Той се опитва да прогони Кал от ума му!

Не е Константин — завъртяха се думите в ума на Кал. Не знаеше какво точно обясняват, но бяха от изключителна важност. Установи, че излизат сами от устата му:

— Не е Константин — изпъшка той, — друг маг е, дори по-зъл и много по-древен. Спомените му бяха заключени, но ние ги отключихме и те поглъщат ума на Кал.

— Аарън — разшири очи Тамара и си пое рязко дъх. Тялото й се приведе напред. — Аарън, трябва да спасиш Кал, да заключиш обратно тези спомени! Огради ги със стена! Кал, ти трябва да му помогнеш. Трябва да му позволиш да го направи.

За миг изглеждаше, че отново е паднал в блатото на спомените, че времето пак се хлъзга и отива настрани, но тогава дойде друго чувство, като хладен плат на челото му. Това бе, както когато някой влезе в разхвърляната ти стая и я оправи, докато те няма, но подрежда всичко на мястото му, точно където ти би го поставил.

— Аарън? — каза Кал.

Успя да се отдели отново от потока.

Тук съм

 — каза Аарън. — Знаеш ли кой си?

— Да — отговори Кал.

Тамара го гледаше притеснено от края на леглото, като очевидно не бързаше да определя дали това, че Кал си говори сам, е добър или лош знак.

И кой е това? — попита Аарън. Звучеше, все едно се опитва да примами котка.

— Калъм Хънт. — Той се обърна към Тамара. — Вече съм добре. Знам, че съм Калъм Хънт. Спомних си… спомних си много неща.

Тя въздъхна тежко и се облегна на таблата на леглото.

— Колко време изкарах… така?

Стомахът му къркореше. Водопадът от спомени сякаш беше едновременно мигновен и безкраен. Все още ги чувстваше да шептят в крайчеца на ума му.

— Пет дни — каза Тамара и Кал я зяпна.

— Дни? — повтори той.

— Нека ти донеса малко храна.

Тя се изправи. Кал я хвана за китката.

— Трябва да ти кажа някои неща — рече бързо той.

Тамара се усмихна леко, което не пасваше на обичайната й непримиримост.

— По-късно — каза тя, а той бе твърде изтощен и изцеден, за да възрази.

Изпрати я с поглед до вратата, а после бавно и мъчително се надигна и седна в леглото. Цялото тяло го болеше, а кракът най-много от всичко.

В спомените от другите тела кракът не го болеше, но това не му липсваше. Беше ужасно да си зъл, безсмъртен маг. А да бъдеш пленен от спомените, бе като да се удавиш. Бореше се да се върне в съзнание, както би се борил за глътка въздух. Не знаеше как Аарън ги бе контролирал.

Добре ли си? — попита той Аарън.

И после, понеже бяха сами, добави на глас:

— Страх ли те е?

Да — отвърна Аарън и за един дълъг момент в главата на Кал имаше само тишина. — И да.

Тамара се върна с чинии с лишеи и сладки газирани напитки. Гуенда и Джаспър я следваха, като носеха още повече храна — сандвичи и пица. Наредиха всичко така, че Кал да може да си взема лесно, без да става от леглото. Скоро завивката му бе покрита от чинии с храна.

Гуенда и Джаспър седнаха до Кал, а Тамара се върна при вратата.

— Трябваше да кажем на Майстор Руфъс, когато се събудиш, но искахме да говорим с теб, преди да го направим — каза тихо тя и после щракна с пръсти. — Има още някой, който иска да те види.

Влезе Пакостник. Изглеждаше малко унил и погледна нервно към Кал. Като за вълк разбираше всичко.

— Хей, момче — каза с дрезгав глас Кал, като си спомни как Пакостник му бе избягал в гората.

Вълкът се приближи и подуши ръката му. Очевидно остана доволен, тъй като легна на пода и вдигна лапи във въздуха.

— Майстор Руфъс смята, че си се поболял от прекомерна употреба на магия на Хаоса — каза Джаспър, но гласът му издаваше съмнение.

Вероятно беше чул как Кал бълнува за спомените си, в които бе опустошавал цели градове.

— Не е това — каза Кал.

Никой не изглеждаше изненадан. Гуенда взе сандвич и го захапа.

— Вижте, трябва да ви кажа и обещавам, че това е последната тайна, която ще пазя в живота си. Ако се появи друга, ще опитам да я избегна.

Лъжец, каза част от него. Част, която не беше Аарън, но не можеше да скрие от него. В крайна сметка Гуенда и Джаспър все още не знаеха, че в него живеят две души. Но поне беше казал на Тамара. Поне от нея нямаше други тайни.

— Доообре — каза бавно Гуенда, — значи помниш, че си бил Константин?

— Горе-долу — каза Кал, — но помня и нещо друго.

— Предишни животи? — предположи Джаспър.

— Точно. Но представи си, че вместо да се прераждам, съм маг, който се е научил да изблъсква душите на живи хора и да натиква собствената си в телата им.

— Прескачаш от тяло в тяло? — сбърчи нос Гуенда.

— Точно така — отвърна Кал. — Представете си сега, че този маг скача само от Макар на Макар, понеже не иска да изгуби силите си. Представете си го… мен… че избутвам душите на Макари през историята и се превръщам в различни Черни лордове.

— Колко? — попита Тамара.