Златната кула

— Смъртта на Аарън не е по твоя вина.

Майстор Руфъс постави ръка върху рамото му.

Кал кимна неловко.

Прав е — каза Аарън.

— Нищо от случилото се не е по твоя вина, Кал. Това е, все едно да се обвиняваш, че си се родил.

Майстор Руфъс зачака за миг, все едно очакваше Кал да отговори, но той не го направи.

— Мислех си — продължи Майстор Руфъс — за собственото си положение. Как човек понякога се озовава в неловка ситуация.

— Ще кажеш на съпруга си? — попита Кал. — Че си маг?

Възрастният мъж се усмихна с горчивина.

— Да, ако оцелея след всичко това, да.

На вратата се почука. Майстор Руфъс отиде и отвори широко вратата. От другата страна беше Алистър. Изглеждаше посърнал и с изпито лице, все едно не е спал няколко нощи. Косата му бе разчорлена.

— Кал! — възкликна той, избута стария си учител, дойде при Кал и го прегърна.

— Баща ти много се притесняваше за теб — каза Майстор Руфъс, когато Алистър спря да тупа Кал по раменете и се изправи да го погледне. — Дойде в Магистериума веднага щом ти се поболя и оттогава не е мръдвал оттук.

— Мисля, че чух гласа ти — каза Кал и си спомни думите на баща си, оплетени сред другите спомени и посетители.

— Руфъс — прокашля се Алистър, — може ли с Кал да останем насаме за малко?

— Разбира се.

Учтив както винаги, Руфъс излезе.

Алистър и Кал седнаха на дивана. Пакостник дойде да души панталона на баща му, след което се сви на кълбо и заспа на обувката му.

— Добре, Кал — каза Алистър, — знам, че това не беше грип или нещо от този род. Какво стана? Крещеше, че си опустошавал градове и си марширувал пред армии? Това с Врага ли е свързано?

Внимавай какво му казваш — предупреди Аарън, когато Кал отвори уста. — Ако реши, че си в опасност, ще въвлече целия Магистериум в това.

Кал осъзна, че приятелят му е прав, затова разказа на баща си редактирана версия на събитията: че спомените на Константин са били заключени в главата му, че ги е отприщил, когато е решил, че му трябват, за да спаси приятелите си, че те са го залели, но си е върнал контрола и отново ги е заключил.

— Това хич не ми харесва — отговори Алистър, който вече се изправяше от мястото си. — Да извикаме Майстор Руфъс. Сигурно има нещо, което маговете могат да направят, за да заключат тези спомени завинаги или направо да ги махнат.

Не — предупреди Аарън. — Ако почнат да ровят тук, никой не знае какво могат да намерят.

— Чакай — каза Кал, — какво са ти казали? Знаеш ли за Алекс Страйк?

— Момчето, Погълнато от Хаоса? Да, но…

— А казаха ли ти, че очакват от мен да го победя?

— От теб? — свлече се обратно на дивана Алистър. — Но ти си само едно хлапе.

— Аз съм единственият им Макар — каза Кал — и никой друг не знае как да победи Погълнат от Хаоса.

Алистър го загледа с ужас.

— Колата ми е паркирана отвън — каза тихо той. — Не можеш да останеш тук. В нормалния свят ще се скрием лесно.

— Но тогава много хора ще умрат — възрази Кал.

— Ала ти ще оцелееш — каза Алистър и погледът му заблестя.

На Кал му стана мило, че за Алистър животът му е по-важен от всичко останало на света, но единственото нещо, което можеше да отличи Кал от Константин или Маугрис, бе да отказва да мисли по същия начин.

Отново си спомни Петостишието с реда, който добави:

Кал живее.

Отново и отново мислеше за това със срам. Сега му се струваше, че този ред обяснява причината, поради която се бе превърнал в чудовище.

В няколко различни чудовища.

Кал — каза Аарън. — Всеки иска да живее.

И всеки заслужава да живее. Дори това да означаваше, че Кал ще рискува живота си.

— Наистина трябва да опитам — каза той на баща си. — Дори имам план. Но ми трябват няколко Погълнати, които да помогнат. Познавам Погълната от огъня, но ми трябват трима други за останалите три елемента.

— Какво ще стане с тях? — попита Алистър.

— С тях нищо, но те ще го филтрират — поклати глава Кал. — Ще го изтръгнат от Хаоса. После ще са в нашата ситуация. Влезли в битка с много ядосан Макар.

Алистър закрачи из стаята. Накрая поклати глава и каза:

— Ами познавам един тип.

— Така ли?

— В Ниагара. От войната. Тогава стана Погълнат. Може и да ни изслуша, ако сме убедителни.

— Можеш ли да ме закараш?

— Какво? — попита Алистър. — Сега ли?

— Кога, ако не сега?

Кал събуди приятелите си, като затропа шумно по вратите им.

Глава дванадесета

Около час по-късно фантомът на баща му летеше по междущатската магистрала, а Пакостник бе подал глава през прозореца. Розовият му език се развяваше на вятъра. Кал седеше на предната седалка с него, а Тамара, Гуенда и Джаспър седяха отзад.

Вече бяха спрели в ресторант за бързо хранене и бяха опустошили кутия с пилешко. В скутовете им имаше студени безалкохолни напитки.

— Това е дори по-добро от лишеите — каза щастлив Джаспър, докато дъвчеше едно бутче.