Златната кула

Радиото бе настроено на някаква джаз станция. Кал облегна глава назад и се замисли за бъдещето си. Победеше ли Алекс, щеше да покани Тамара на среща. На истинска среща. Тя обичаше суши, което означаваше, че ще отидат на рибен ресторант. После можеха да отидат на кино или да се разходят и да си вземат сладолед. Започна да си го представя и така си мечта, докато не се сети, че не е сам в главата си. Веднага опита да помисли за нещо друго.

Трябваше да купи нова каишка на Пакостник. Да, това бе безопасна тема.

И да ми намериш ново тяло — напомни му Аарън. — Ако искаш да целуваш Тамара, без аз да ви гледам.

Кал въздъхна.

— Вие сте много добри деца, щом помагате на Калъм — каза Алистър.

Кал се почувства засрамен, все едно беше на седем години.

— Нали някой трябва да го убеди да се пази от неприятности — ухили се Тамара.

— Ами трябва, ама не си ти този някой — каза Джаспър.

— Защо си такъв? — удари го по рамото Гуенда.

— Хората ме обичат — отговори Джаспър.

— Как тогава вървят нещата със Селия? — поинтересува се Гуенда.

Джаспър се намръщи.

— Още ли ти е ядосана, задето си приятел с Кал?

— Ще се оправим — отвърна Джаспър.

— Чух, че на нея не й допада фактът, че баща ти е в затвора като съюзник на Врага — каза Гуенда и сви рамене, когато всички я загледаха. — Какво? Чувам това-онова.

— Казах, че ще се оправим — процеди Джаспър, стиснал устни.

— Тази Селия не ми допада — обади се Алистър.

— Всъщност тя дойде да ме види, докато бях болен — каза Кал, — и се извини.

— Стига бе! — ококори се Тамара.

— Нали ви казах! — възкликна Джаспър.

— Извинила се е на Кал — засмя се Гуенда. — Може да тръгне с него.

— Но… — обади се Тамара.

— Но какво? — погледна я невинно Джаспър.

— Нищо.

Тамара скръсти ръце и се загледа през прозореца. Свечеряваше се, а на пътя имаше съвсем малко коли. Джипиесът показваше, че се намират в Пенсилвания, близо до парка „Алегени“. Високи дървета разперваха клони от двете страни на пътя.

Алистър погледна развеселен към Кал, но не каза нищо и разговорът се насочи към други теми. Кал остана притихнал. Мислеше си какво му предстои.

След около още половин час Алистър сви от пътя към един мотел, който обещаваше, че предлага вечеря — според неоновия надпис черешов пай и чийзстек. Алистър ги изпрати в отделни стаи и им каза да го чакат навън след четирийсет и пет минути за вечеря.

Кал обличаше новата си риза и правеше каквото може, за да приглади рошавата си коса, когато на вратата се почука.

Беше Джаспър, облечен с риза, на която пишеше „Сърдитите еднорози също се нуждаят от любов“.

— Какво си облякъл? — примигна Кал.

Джаспър влезе и седна на леглото. Кал тежко въздъхна. Не помнеше Джаспър някога да е чакал разрешение, за да влезе.

— За Селия ли ще ми говориш пак? — попита Кал.

— Не — каза след кратка пауза Джаспър. — За татко.

Баща му, който е в Паноптикона заедно с останалите съученици на Майстор Джоузеф — подсказа Аарън.

Знам! — каза Кал. — Просто нямам представа защо иска да говори с мен за това.

Може би очаква съчувствие.

— Един от маговете на Асамблеята ми каза, че смятат да екзекутират всички магове, застанали на страната на Майстор Джоузеф.

— Аз… — зяпна Кал.

— Няма защо да ти пука — махна с ръка нетърпеливо Джаспър, — но просто сме на опасна мисия, за да помогнем на Магистериума. Ако успеем, ще бъдеш герой.

Той кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ако това стане, искам да се застъпиш за татко пред Асамблеята. Ще направят каквото искаш. Кажи им да го пуснат.

За миг Кал почувства, че светът отново се накланя, но не защото спомените на злия маг се преплитаха с неговите, а просто защото това не бе неговата роля.

Той не беше герой. Джаспър не трябваше да идва при него и да моли за услуги, все едно е важен човек.

Тази роля беше запазена за Аарън.

Хей — обади се гласът в главата му. — Добре ми е ти да си героят. Добре щеше да ми бъде и тогава, ама друг нямаше. Сега отново няма друг освен теб.

— Ако успеем с мисията, ти също ще бъдеш герой — кимна Кал. — Ще можеш и сам да ги помолиш.

— Просто кажи, че ще го направиш — погледна го със съмнение Джаспър. — Ти си Макар.

— Не мога да им наредя да го освободят, но мога да им кажа да не му издават смъртна присъда — каза Кал, — както и да настоявам за справедлив процес.

Джаспър въздъхна тежко.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Искаш ли да си плюем на ръцете?

— Не, вярвам ти — направи гримаса Джаспър. — А и това е отвратително.

Кал се ухили. Беше доволен, че Джаспър отново се държи нормално. Заедно отидоха до ресторанта на мотела. Алистър, Гуенда и Тамара вече седяха в едно сепаре. Бяха си поръчали напитки — кафе за Алистър и млечен шейк за момичетата.