Златната кула

Светлината над тях бе жълтеникава и премигваше. Мазилката беше стара и напукана. Но зад витрината имаше страхотни на вид торти с череши и кокосови стърготини. Устата на Кал се изпълни със слюнка.

Джаспър седна до Гуенда и Тамара и така Кал трябваше да седне до Алистър. Тамара му се усмихна през масата.

Сервитьорката дойде и взе поръчката им. Джаспър поиска оранжада и огромен бургер с бекон. Тамара — сандвич с риба тон. Гуенда си поръча гирос, а Алистър — пържоли и яйца. Кал избра свинска пържола с пържени картофки и палачинка с шоколад. Както и две кюфтета алангле за Пакостник.

— Имам новини — каза Алистър. — Чух се с Майстор Руфъс по торнадо телефона. Кулата на Алекс е почти готова. Могат да го мотаят още не повече от три дни. Майстор Руфъс каза, че дотогава трябва да сме изпълнили мисията си.

— Три дни? — изуми се Кал. — Как ще намерим трима Погълнати толкова бързо?

— Един по един — отвърна Алистър. — Нека първо убедим Лукас. Той може да ни насочи към други Погълнати.

— А ако не може? — попита Кал, което никак не прозвуча героично.

— Наистина ли мислиш, че този план ще сработи? — попита Алистър.

Кал кимна.

— Значи ще намерим начин — увери го баща му.

Вечерята им пристигна, но макар да изглеждаше великолепно, Кал не усети вкуса й.

После цялата нощ се въртя в завивките си, като спеше на пресекулки. Пакостник го близна по лицето, за да знае, че е с него. Това му помогна, но все се будеше отново и отново. Когато зората настъпи и слънцето огря прозореца, се ококори напълно буден.

Беше време да отидат до Ниагара.

* * *

Кал влезе в колата, като внимаваше да не разлее вътре огромната чаша с кафе. Днес не бъбреха — всички бяха нервни и напрегнати. Даже Джаспър изяде само пет хамбургера и едно пликче с картофки, когато спряха в „Макдоналдс“.

След два часа всички в колата, освен Пакостник, Кал и Алистър, бяха задрямали.

— Съжалявам — каза Алистър, като погледна в задното огледало, за да е сигурен, че другите спят, — задето ти предложих да избягаме.

— Не, беше прав — изненада се Кал. — Още отпреди това. Изобщо не биваше да ходя в Магистериума.

— Не — поклати глава Алистър, — рано или късно Майстор Джоузеф щеше да ни намери. Бях си заровил главата в пясъка. И грешах. Нямаше да знаеш как да се предпазиш от него. Можеше да загинеш заедно с всички хора, които спаси.

Кал притихна. Толкова често мислеше за борбата със злото вътре в себе си, че никога не спря да помисли какво добро може да е сторил.

После и Кал задряма. Събуди се на бензиностанция от миризмата на кафе и топли канелени кифлички. Изпи част от кафето, протегна се, отиде до тоалетната и реши да не си мие лицето с кафеникавата вода от чешмата.

Пи още кафе в колата и изяде три кифлички с глазура. Когато пристигнаха на паркинга на парк „Ниагара“, беше готов да зажужи на седалката си като колибри от цялата тази захар.

Намериха къде да паркират колата и продължиха пеш, без да обръщат внимание на аквариумите и другите увеселения. Отправиха се право към центъра за посетители. Там им обясниха, че могат да отидат до наблюдателната кула, да вземат асансьора до подножието на Водопада и да се качат на лодка. Дори имаше място, наречено „гнездото на гарвана“, където беше сигурно, че водата ще опръска лицата им.

Кал се чудеше дали асансьорът няма да е стъклен, но беше от обикновен метал. Когато стигнаха до дъното, вратите се отвориха сред оглушителен шум. Излязоха на палубата. Виждаха туристите да влизат и излизат на червени дървени платформи, облечени с яркожълти мушами. Платформите бяха свързани с дървени мостчета, водещи нагоре и надолу.

Водопадите се изливаха толкова наблизо, че Кал занемя, макар да не бяха дошли заради гледката. Когато водата удряше камъните на дъното, избухваше в бяла мъгла, а после се изливаше на потоци над скалите отвъд водопада с невероятна скорост.

— Хайде — каза тихо Алистър, — последвайте ме.

Той ги поведе през няколко моста, като си проправяха път между туристите, облечени с мушами. Бързо се намокриха, а кракът на Кал започна да го боли. Алистър се движеше целенасочено към ръба на платформата и им даде знак да приближат, а после пъргаво скочи. Помогна на Кал за следващия скок — беше късо падане — а останалите, включително Пакостник, бързо се приземиха зад тях.

Намираха се на тясна пътека, която водеше до водата.

Нещо подсказа на Кал, че това е път на маговете, невидим за окото на нормалните хора. Може би самият факт, че никой не вървеше по него. Може би това, че единствените следи в прахта не бяха отпечатъци от човешки крак, а печати, които изглеждаха като символи на елемента на водата.

Слънцето бе изгряло и ги изсуши, докато вървяха по пътеката. Шумът заглушаваше всеки разговор, който не се състоеше от крясъци. Алистър спря на място, където пътеката излизаше над водата в малък нос, събра ръцете си в шепи около устата и извика:

— Лукас! Чуваш ли ме, Лукас?

— Вижте! — внезапно ахна Тамара. — Там! Едно хлапе се дави!

Тя посочи.