Златната кула

Вечерта Кал дълго лежа, без да може да заспи. Чувстваше, че тежестта за всичко е върху неговите плещи. Трудно му беше да се съсредоточи, когато знаеше, че той е причината всички да са тук, за да се готвят за борбата с Алекс, а също и за всичко гадно, което някога се бе случвало на тоя свят.

Което преувеличаваше нещата само малко.

Това не е вярно — каза Аарън.

На вратата се почука. Кал се надигна от леглото. Питаше се дали Джаспър не иска друга услуга. Но не беше Джаспър. Беше Тамара.

— Мога ли да вляза? — попита нервно тя.

Беше по пижама и обута с пухкави чехли. Прасковеният цвят на пижамата караше кожата й да изглежда бляскава.

— Ами, ъъъ… — отвърна Кал.

Просто кажи да — подразни се Аарън.

— Разбира се — каза Кал и се дръпна от вратата.

Радваше се, че не е с най-окъсаните си панталони и беше облякъл чиста риза. Освен това се беше изкъпал около пет пъти, понеже още му бе гадно от подгизването в Ниагара.

Тамара влезе и седна на ръба на леглото. Беше съвсем на ръба и изглеждаше, че може да падне.

— Кал — каза тя и се заигра с гердана си, — виж, исках да поговорим за…

— Ще ми станеш ли гадже? — изтърва думите Кал.

О, не, не сега — изпъшка Аарън.

— Млъквай! — каза Кал.

— Знам, че говориш с Аарън — повдигна вежди Тамара. — Може би ще е по-добре да проведем този разговор насаме.

А, давайте — каза Аарън. — Аз и без това нямам какво да правя.

— Аарън казва, че и без това няма какво да прави — повтори Кал.

— Не съм сигурна, че това е много романтично — вметна Тамара.

— Но това е проблемът — каза Кал. — Познаваш ме от малък и винаги си виждала добро в мен, въпреки че съм бил седемнайсет различни зли магове.

Осемнайсет, но кой ти брои

 — каза Аарън.

— Знаеш истината за мен — продължи Кал, — цялата истина. Която никой освен Аарън не знае. И винаги си вярвала в мен. Освен може би в началото, но… Караш ме да върша добрини, Тамара. Да спасявам хора, само и само да те зарадвам.

— А не защото наистина искаш да ги спасиш? — попита тя.

Кал се усети, че може би леко е объркал нещата.

— Ами понякога искам — отвърна той, — но друг път бих се радвал някой друг да свърши тази работа.

— Откровен си — усмихна се Тамара — Давай.

— Ами искам да излизаме заедно. Знам, че съм объркал сериозно живота ти и в момента съм обсебен от най-добрия ни приятел, без дори да броим цялата история с Врага на Смъртта. Разбирам защо може да ти е писнало от мен. Но ако не ти е, ако се питаш как се чувствам, искам да сме гаджета.

— Кал, наистина те харесвам — угасна усмивката на Тамара.

Ох! — каза Аарън, което не подобри настроението на Кал.

— Всичко е наред — прекъсна я Кал, понеже вече знаеше отговора, но не искаше тя да го изрича. — Няма нужда да ми казваш нещо веднага. Просто помисли за това. Можеш да ми кажеш, след като се оправим с Алекс.

Тя остана притихнала за дълъг, разбиващ сърцето миг и после въздъхна.

— Сигурен ли си, че искаш да изчакаш?

Кал кимна и сподави фалшива прозявка.

— Трябва да поспим — каза той.

Тамара се приведе и го целуна по бузата, което го обърка и сгорещи. Когато тя излезе, усети болка на съжаление. Може би трябваше да я извика обратно и да чуе ужасното нещо, което има да му казва.

Но не го направи.

И не спа много.

Глава тринадесета

Флорида беше гореща и лепкава. Колата нямаше климатик, поради което бяха свалили прозорците, за да се разхладят. Минаха през град Талахаси край едно блато близо до река Сопчопи, което според Лукас Грета бе превърнала в свой дом.

Кал зави по пътя, по който го насочи джипиесът от телефона на Джаспър, но го направи с лека тревога. Беше черен път, който изобщо не бе подходящ за старата елегантна кола.

Минаваха покрай реката, която бе гладка и с цвета на кафе. Наоколо имаше кипариси, покрити с мъхове. Корените им се протягаха в реката като пръсти. Една змия — Кал реши, че е пепелянка — плуваше спокойно, минавайки през гъстите лилии, покрай нещо, което Кал взе за муцуна на алигатор.

Пътят бързо се разкаля и някак изчезна.

— Сигурен ли си, че трябва да карам натам? — попита Кал.

— Не — отговори Джаспър, — джипиесът иска да завием отново, а завой няма.

Колата забави, отчасти защото Кал бе натиснал спирачките и отчасти защото калта стана по-дебела. Кал имаше неприятно усещане, че колата затъва леко в калта.

— Трябва да излезем — каза Тамара. — Веднага.

— Не можем да оставим колата тук — отвърна Кал. — Татко ще ме убие, ако не я върна.

— Ние знаем ли изобщо къде сме? — попита Гуенда.

— Телефонът ми знае — отвърна Джаспър, — но може би ще е по-добре да продължим пеш оттук.

Излязоха от ролс-ройса, стъпвайки несигурно в калта. Когато се отдалечиха от колата, изглеждаше, че тя е потънала още малко.

— Това плаващи пясъци ли са? — попита Тамара.

— По дяволите! — хвана се за главата Кал. — Мислех, че плаващи пясъци има само по филмите! При това в тъпите филми! Не съм и подозирал, че са истински!

— Можем да я измъкнем с магия — напомни му Гуенда.

Гумите бяха изчезнали почти напълно.

— Всички да се съсредоточат.