Златната кула

Грета тихо изръмжа. Кал осъзна, че ужасната смрад вече я няма и самата Грета изглежда някак различна — вече не ръсеше червеи и риби. Вместо това по скалистото й тяло никнеха цветя, както и шарени гъби.

— Асамблеята трябва да признае позора си — каза Грета. — Ние сме Погълнати, а не елементали. Магове. Не бива да ни държат по затвори. Да се отнасят с нас като с чудовища.

— Това е начин да покажеш, че Погълнатите не са чудовища. Че могат да спасяват хората — каза Кал, — а ако Алекс не бъде спрян, не се знае какво още може да унищожи. Той може да съсипе целия свят. Това ще засегне и теб, и другите Погълнати.

— Погълнатия от Хаоса обича ли жаби? — прогърмя замислено Грета.

Всички притихнаха. Дали щеше да е по-добре, ако каже, че ги обича — или пък не?

Мисля, че трябва да кажеш „не“ — каза Аарън. — Алекс нищо не обича.

— Сигурно иска да ги унищожи — каза Кал.

— Значи трябва да бъде спрян — рече Грета. — Обичам жабите. Те са мои приятели.

— Кажи ни как да те призовем — каза Кал. — Обещавам, че ще го направя само когато всички Погълнати са се събрали и е настъпил часът да се бием с Алекс.

Нещо изскочи от земята между краката на Кал. Блестящо парче кварц, подобно на друза.

— Удари това в камък — рече Грета — и ще дойда при вас.

Тя лениво перна нещо във водата — алигатор, чиято зелена зъбата глава се подаде за миг.

— Искам да видя позора на маговете.

Когато великанката потъна във водата, Джаспър въздъхна тежко.

— Надявам се, това да е за добро.

— Не умряхме — рече Гуенда. — Пак е нещо.

Стигнаха обратно до колата, без да ги нападат алигатори и жаби или пък под краката им да зейне огромна пропаст. Колата не бе потънала в друга дупка. Още по-добре беше, че когато Кал я запали, тя не се задави. Не звучеше по същия начин, както когато Алистър им я остави, но се движеше достатъчно добре, за да я изкарат от черния път.

Щом излязоха на магистралата, едно появило се стържене в колата се усили. Кал продължи да кара, като изпрати малко охладителна магия към двигателя.

Продължиха на север, кални, нахапани от комари и изтощени. Спряха за бургери на границата с Вирджиния и стигнаха до пещерите на Магистериума през нощта.

Златната кула се издигаше високо в небето. На лунната светлина изглеждаше завършена.

Имаха още един ден. Само още един ден, преди да им се наложи да се изправят отново срещу Алекс.

Кал паркира колата в ъгъла на едно сечище пред портите. Заедно с Пакостник и другите чираци влязоха вътре. Бяха твърде уморени дори за разговори. Кал смяташе да си вземе душ, но щом стигнаха в стаите си, заспа на леглото с калта по панталоните.

Глава четиринадесета

На сутринта Кал се изми и отиде да закуси в трапезарията, макар че стомахът му се свиваше. Тамара, Джаспър и Гуенда неотклонно бяха до него.

— Мислех, че татко ти вече те чака — рече Джаспър.

— Сигурен съм, че ще дойде — отвърна му Кал и се опита сам да го повярва.

Може би Алистър вече беше тук. Бяха закъснели, може и да бе в друга част на училището. Може би просто не го бяха видели.

Кал затрупа чинията си с гъби и лишеи, но след като седна, установи, че не може да хапне каквото и да било. Обзе го страх, че трябва да се изправи срещу Алекс, че трябва да изпълни обещанието си към Грета… притесняваше се как ще мине всичко.

Колтън Маккармак дойде до масата им. Червената му коса лъщеше като ново пени. Двама от приятелите му вървяха след него, но спряха, преди да приближат твърде много.

— Направихме залагания дали ще избягаш.

— Дано не си изгубил много пари — отвърна Кал. — Чакай… надявам се така да е станало.

Когато беше нервен, Кал ставаше сприхав и имаше нужда от някого, върху когото да излее раздразнението си.

— Говорихме за Алекс и си го спомняхме какъв беше. Готин тип. Не би сторил подобни неща — сякаш излая Колтън.

Тамара го изгледа толкова убийствено, че Кал се изненада как косата на Колтън не пламна, при това без да му прави магия.

— Защо тогава не идете да поговорите с готиния тип Алекс? — изправи се Кал. — Щом сте такива добри приятели, може да те направи свой пръв слуга.

Джаспър се разсмя.

— Ако е такъв, какъвто ти твърдиш, сигурен съм, че имаш нещо общо с това — разгневи се Колтън. — Направил си му нещо и си го покварил. Ти си злодеят.

— Я стига! — каза Селия, като се приближи и спря с ръка Колтън. — Кал ще постъпи смело утре.

— Не и ти — изгледа я Колтън, тропна с крак и си отиде.

— Късмет! — каза Селия на Кал тихо и последва Колтън, след като метна особен поглед към Джаспър.

— Какво беше това? — зачуди се Тамара.

— Видяхме се сутринта — сви рамене Джаспър. Изглеждаше смутен. — Май няма да решим проблемите си.

Кал бе твърде разсеян, за да се интересува от романтичния живот на Джаспър. Мислеше за Алекс, беше го смятал за дружелюбен, забавен и свестен. Добър човек, като Аарън. Това обаче се бе оказало повърхностно впечатление. В душата си Алекс беше отвратителен от самото начало.

Всички мислехме, че е готин — каза Аарън. — Така искаше той.