Златната кула

Пушекът зад стъклото се завъртя и сгъсти. Кал видя очертанията на нещо, което приличаше на съвременно таванско помещение — широко пространство с дърво, хром и големи прозорци, които гледаха към място, за което предположи, че е град Ню Йорк. Анастасия седеше до голяма метална мивка и вдигна очи изненадана, когато пушекът се събра на лицето й.

— Кой е? — изсъска тя и се огледа.

— Аз съм, Калъм Хънт.

Изражението на Анастасия се промени. Тя се поколеба и каза:

— Не е безопасно да разговаряме. Може да се върне всеки момент.

— Явно има предвид Алекс — промърмори Тамара.

Кажи й, че ти е липсвала — подсказа Аарън.

— Липсваше ми — каза Кал.

Тя едва ли щеше да му повярва. Беше отказал да я посети в затвора. Изражението й обаче омекна.

— Нека се видим в изоставеното село на Ордена — каза тя. — Там ще можем да поговорим.

От далечината се чу звук на отваряща се врата и тя отчаяно им махна:

— Изчезвайте! Ще се видим след час!

Тамара вдигна ръка от стъклото и образът вътре отново се разпадна в облак дим, но не и преди Кал да види как Алекс влиза в мансардата. Изглеждаше сякаш излъчва тъмнина дори през механизмите на телефона.

— Гнусно ми е — каза Кал, загледан в дима.

— Не толкова, колкото вероятно ще се чувстваш след разговора с нея — сряза го Тамара. — Селото не е близо, трябва да тръгваме.

— Не мисля, че е редно да идваш — каза Кал, знаейки, че на нея това няма да й хареса.

— Идвам, разбира се — каза тя, — не се дръж глупаво.

— Това може да е капан — каза Кал. — Мисля, че Анастасия беше искрена, но може да реши, че за да ме опази, трябва да ме отвлече отново. Това винаги съществува като възможност.

— Тогава ще ти помогна да се измъкнеш — каза Тамара.

— Ако обаче Анастасия дойде, по-лесно ще бъде убедена в правотата ни, ако съм сам — въздъхна Кал.

Искаше му се Тамара да го придружи, но знаеше, че не бива.

Поне имаш мен — каза Аарън.

— Хубаво — рече Тамара, — няма да извървя целия път с теб, но ще застана на върха на хребета, за да съм сигурна, че нищо лошо няма да се случи. Ако Анастасия те отвлече или предаде, поне мога да съобщя на маговете и да тръгнем след вас.

— Добре — въздъхна Кал.

Измъкнаха се през Портата на Мисиите. Когато минаха покрай другите ученици на излизане, Кал забеляза, че някои си шепнат, но не личеше да го одумват. Не се мръщеха и не изглеждаха уплашени. Вероятно самият той бе изглеждал така все някога, когато гледаше как по-големите ученици излизат на важна мисия.

Тръгнаха заедно през гората. Тамара хващаше Кал за ръка, когато трябваше да минат през каменист участък или да прескочат дърво. Кал си помисли за нощта, в която тя бе дошла в хотелската му стая, за разговора, който не бяха довършили. Може би трябваше да каже нещо? Но сега не беше идеалният момент да говорят за връзката си, тъй като съществуваше реалната възможност Анастасия да му откъсне главата с въздушна магия веднага щом го види. Когото излязоха на хребета, все още се мъчеше да реши какво трябва да каже.

Тамара го целуна по бузата.

— За късмет — каза тя при изненаданото му изражение. — Късмет и на Аарън. Ще се справите чудесно.

Това прозвуча малко странно, но Кал се зарадва.

— Ако чуеш ужасен жалостив писък, значи съм аз — каза той и тръгна надолу по хълма.

Анастасия го чакаше права сред останките от селото на Ордена на Безредието, а зад нея се рееше въздушен елементал. Къщите изглеждаха дори по-порутени, а земята беше обрасла с повече бурени от последния път, когато идваха тук. Тогава се биха с Алекс и Аарън загина. Беше смущаващо да са на същото място, със сходни позиции на играчите.

Не думай

 — каза Аарън. В гласа му имаше нервност, която притесняваше Кал. Все пак бяха на мястото, където Аарън бе загинал. Опита да прогони тази мисъл, за да не я споделя с него.

Анастасия му се усмихна още щом го видя. Той отвърна на усмивката й. Опита се да изпита съчувствие. Все пак тя беше обичала Константин, въпреки всичко, което бе направил. Бе го обичала достатъчно, за да го върне в Магистериума и да действа зад кулисите така, че да му осигури безопасност, дори след като се бе превърнал първо в чудовище, а после и в напълно различен човек.

Тя обичаше Константин по начин, сходен с този, по който Алистър обичаше Кал. Но баща му едва ли би търпял глупостите за Врага на Смъртта. А може би грешеше. Може би Алистър щеше да го обича дори ако бе станал Черен лорд.

Кал не беше сигурен в какво предпочита да вярва, но наистина му стана съвестно за Анастасия.

Кажи й, че си отключил част от спомените си — подсказа Аарън, — но не казвай какви. Кажи й, че съжаляваш, задето не си я спомняше преди.

— Трябва да ти кажа нещо, Анастасия…

Тя го погледна със смесица от колебание и надежда.

— Наистина не те помнех преди, съжалявам — каза Кал, — но след като Алекс дойде тук, осъзнах, че Константин е заключил спомените си в главата ми. Притеснявал се е, че умът на бебе няма да може да ги понесе. Направил е всичко, за да не си ги спомня, преди да съм готов.