Златната кула

Когато се събуди, беше в по-поносимо настроение. Все още бе уплашен за баща си, но вече започваше да смята, че да си Погълнат от въздуха не е най-лошото нещо на света. Поне баща му нямаше да остарее и да умре като нормалните бащи. Алистър щеше да живее по-дълго от Кал. Вече нямаше да му прави вечеря и да се грижи за него както досега, но той и без това не бе най-великият готвач на света, а и Кал вероятно щеше да следва в Колегиума.

Ако не умреше още днес.

Позитивизмът ти не трае дълго — кача Аарън.

— Познаваш ме — съгласи се Кал, — не съм лесен съквартирант, особено в една глава. Но се радвам, че сме заедно и че си в ума ми. Каквото и да се случи, ти си най-добрият и страхотен приятел за всички времена.

Не всички биха се зарадвали на това, че съм тук — каза Аарън. — И почти никой не би рискувал това, което смяташ да направиш, за да ме върнеш към живот. Винаги се държиш, все едно трябва да си благодарен, задето съм твой приятел, и това само защото съм мил, учтив и мога да карам хората да ме харесват. Но аз съм този, който трябва да ти бъде благодарен, Кал. И наистина съм благодарен.

Кал се ухили. Чувстваше се леко смутен, но изненадващо спокоен, докато обличаше дрехите, осигурени му от Магистериума. Върза ботушите, пъхна Мири в колана и излезе в общата стая. А там Гуенда и Джаспър се мляскаха на дивана. Това бе като да излезеш на разходка в поле с цветя някоя прекрасна утрин и да те сгазят с валяк.

Отвратително! — измрънка Аарън.

— Очите ми! — извика Кал и размаха ръце във въздуха. — Ослепях!

Тамара излезе от стаята си точно навреме, за да види как Джаспър и Гуенда отскачат един от друг.

— Какво става? — намръщи се тя. — Чух викове!

Вратът на Джаспър беше ален.

— Ние… ъъъ… обсъждахме някои въпроси помежду си.

Гуенда гледаше срамежливо към земята, леко усмихната.

— Това ме хвана неподготвен — каза Кал, леко замаян.

— Шегуваш ли се? — сръчка го с лакът Тамара. — Чакам го от цяла вечност! Защо мислиш бе целият онзи флирт в колата?!

— Флирт? — попита Джаспър.

Сега вече бе ядосан. Но Гуенда и Тамара се спогледаха усмихнати.

— Хайде — каза Тамара, — ще закусим и после отиваме на битка с Черния лорд. Истинският Черен лорд.

Хапнаха бързо. Гуенда и Джаспър се държаха за ръце през цялото време и Кал се запита дали не трябва да целуне Тамара, да я хване за ръката или нещо подобно. Не беше честно нескопосаният Джаспър да разбира повече от Кал за момичетата, а понякога дори и за магията.

Тамара те харесва — каза Аарън. — Не забравяй, днес сме оптимисти.

— Ти всеки ден си оптимист — промърмори под нос Кал.

В този миг някой почука на вратата и нямаха повече време за разговори. Майстор Руфъс ги чакаше отпред заедно с Майстор Милагрос и маг Грейвс от Асамблеята. Бяха донесли и вълшебно въже.

— Няма да ви вържем здраво — каза Грейвс, — но трябва да се държим, все едно изпълняваме заповедите му.

— Тамара — каза Майстор Милагрос, — сестра ти е тук и иска да говори с теб.

— Раван? — попита Тамара.

— Още не е призована. Кимия иска да разговаря с теб. Чака те пред портите.

Кал внезапно си спомни, че Алекс бе искал да му предадат и Кимия, тъй като явно смяташе, че тя все още му е гадже.

Помнеше и последния път, когато бе видял Кимия. Беше се хвърлила на врата на Алекс, докато той се смееше злорадо. Тамара я гледаше като ритната в корема, така че и Кал не я харесваше особено.

— Добре — видимо преглътна Тамара, — съгласна съм да се видим.

Тръгнаха по коридора след Майстор Руфъс. Оптимистичното настроение на Кал бързо се превърна в напрежение, докато минаваха покрай групи от мълчаливо зяпащи ги ученици. Беше почти сигурен, че повечето от тях не разбират какво става, но знаят достатъчно, за да са сигурни, че е нещо лошо. В крайна сметка мнозина бяха видели как Алекс ги напада, и всички виждаха златната кула, която се издигаше на хоризонта като нож, насочен срещу небето.

Кал продължи неволно да запаметява всичко около себе си с поглед. Вратата към старите им помещения, онези, които бе споделял с Тамара и Аарън. Пътят към трапезарията. Криволичещият път до библиотеката. Блестящите редици камъни в стените. Стълбите, които водеха към Галерията. Не можеше да спре да се пита дали не ги вижда за последен път.

Внезапно се чу силен лай. Пакостник изскочи от вратата на стаите им и се втурна след тях. Едва не блъсна Кал, като скочи с лапи на гърдите му и заскимтя отчаяно.

— Какво става? — потупа го Кал по главата. — Какво не е наред, момчето ми?

Нищо — каза Аарън. — Иска да дойде с нас.

— Просто иска да дойде с нас — каза Тамара. — Не трябва да го оставяме.