Златната кула

— Какво е станало? — попита тревожно Кал.

Гуенда изглеждаше измъчена и го полазиха ледени тръпки.

— По-добре ела — каза Джаспър. — Веднага.

И той тръгна през тунелите с такава бързина, че Кал на два пъти трябваше да го моли да не бърза толкова. Когато пристигнаха в общата стая, Майстор Руфъс ги чакаше там и изглеждаше много сериозен.

Пред него имаше Погълнат от въздуха. Той се бе появил във формата на сивкава мъгла, която излизаше от очертанията на тялото, за да изчезне във въздуха. Чертите му ставаха все по-неясни с размърдването на подобното му на облак тяло.

Кал можеше да види очилата, формата на лицето, дори призрачната посивяла коса. Позна го веднага.

Погълнатият беше баща му, Алистър.

За миг болният крак на Кал едва не поддаде. Той падна настрани и се хвана за масата. Всички мисли го напуснаха. Не искаше да повярва в това, което вижда. Не искаше да вижда това, което бе пред него. Не искаше да го разбира.

— Татко! — каза той смазан.

Тамара ахна.

Наистина много те обича — каза Аарън, което прозвуча неправилно на Кал и в същото време бе вярно.

— Татко! — повтори той и фигурата го приближи, за да го прегърне с мъгла и вятър.

В докосването нямаше никаква утеха. Бе твърде нечовешко и студено.

— Кал — каза гласът на Алистър, — съжалявам. Но това е единственият начин, по който мога да ти помогна.

— Можехме да намерим някой друг — изплака Кал.

— Нямаше време — отвърна Алистър.

— Но ти мразиш магията! — извика Кал, вече ядосан.

Просто не беше честно баща му да жертва себе си.

Нищо от случващото се не беше честно, но Алистър не трябваше да се отказва от всичко.

— Как ще продаваш сега в гаража? Как ще си поправяш колите? Как ще ги караш изобщо? — Той захлипа. — Какво ще стане с живота, който бяхме планирали заедно?

— Трябваше да ти помогна, Кал — каза Алистър. — Ако нещо се случи с теб, животът губи смисъл… Ти си моят син.

— А ти си неговият баща — каза Тамара. — Не биваше да го правиш! Кал има нужда от теб!

— И аз не го исках — каза Алистър. — Ще ми липсва ходенето на кино, съвместната работа по колите, да извеждам Пакостник на разходка, да бъдем баща и син. Да остарея, да си играя с внуче на коляното ми…

Тамара изглеждаше покрусена.

— Може би това е целта, която трябваше да платя, задето не казах на Кал истината за магията преди всичките тези години — каза Алистър. — За всичките пъти, когато не посмях да му се доверя. Трябва да вярваме в хората, които обичаме.

— И сега повече от всякога е важно Асамблеята да промени правилата за Погълнатите — каза тъжно Джаспър, — за да може Алистър да посещава Кал, а Тамара да се среща с Раван…

— Раван! — ахна тя. — Трябва да я извикаме заедно с останалите. Не трябва ли да сме в кулата на Алекс призори?

— Алистър — гръмна гласът на Майстор Руфъс, — ти постъпи благородно. Направи голяма жертва. Дори Магистериумът да откаже помощ, аз ще направя каквото е по силите ми.

— Благодаря ти, стари учителю — каза Алистър, — ще ви чакам пред Портата на Мисиите призори.

Той се разпадна във въздуха и изчезна. Кал се смъкна на масата. В момента не му пукаше за Алекс. Не го бе грижа за нищо освен за баща му. Не можеше да мисли за каквото и да било друго освен за Алистър и за това как той хем е добре, хем никога повече нямаше да е добре. Вцепени се целият. Чувстваше тялото си като чуждо.

— Тамара, Гуенда, Джаспър — каза Руфъс, — подгответе се за утре. Приготвили сме нови униформи за всички ви. В тях са вплетени заклинания, които отблъскват злите магии.

Не знаех, че могат и това — изуми се Аарън.

— Калъм, моля те, остани за малко — добави Руфъс. — Искам да те питам нещо.

Другите излязоха, Тамара го стори с нежелание. Кал виждаше, че тя иска да остане с него, а и той трябваше да се подготви. Тръгваха веднага след съмване. Ала усещаше, че няма сили да се изправи. Стореното от Алистър бе като последна капка преди преливане.

— Кал — каза Майстор Руфъс, — трябва да разбереш нещо.

Кал вдигна поглед.

— Имал съм много ученици през годините — продължи Майстор Руфъс. — Някои от най-добрите, завършвали Магистериума. Както и някои от най-лошите.

Кал го гледаше тъповато. Очакваше Майстор Руфъс да му каже, че той е бил горчиво разочарование.

— Знам, че не бях до теб винаги, когато се нуждаеше от мен. Чувствах, че повече от всички ти имаш нужда да бъдеш оставен на мира. Често пъти бе болезнено да не ти подам ръка. Но дори когато получи възможността да избягаш, вместо да се изправиш срещу Погълнатия от Хаоса, ти не го стори. Мисля — и Майстор Руфъс наклони глава, — че с теб се гордея най-много измежду всичките си ученици.

Хм! — обади се Аарън.

— Ще бъда с теб утре — продължи Руфъс. — Каквото и да стане, ще бъда до теб и Тамара. За мен няма по-голяма чест от това.

— Благодаря, Руфъс — прокашля се Кал.

Учителят кимна и излезе по начина, по който винаги го правеше — решително и безцеремонно. Кал се отправи към стаята си, уморен до припадък. Пакостник, който бе затворен там, заскача развълнуван около него. Кал се просна на леглото и опита да заспи.

Не вярваше, че ще може, но изтощението го надви.

* * *